“етюд в тъмно зелено”

той бавно крачеше в дъжда. капките се стичаха по качулката, по раницата, по ръцете му. не ги забелязваше. не бързаше за никъде. случайна мисъл го усмихна. зачуди се ‘кога спрях да усещам дъжда?’ може би само ръмеше и за това не го забелязваше, а може би бе същият гневен порой, който валеше от месеци. може би просто бе станал по-безчувствен. може би бе спрял да чувства дъжда. ‘чудесно!’ помисли си, ‘на кой му пука за гадната вода?’. продължи да крачи, улиците бяха пусти, дъждът не спираше, не спираше и човекът. друга самотна мисъл пропълзя в съзнанието му. ‘а дали още мога да чувствам огън?’. без да спира се наведе напред и запали клечка кибрит. държа я докато изгоря цялата и в шепата му остана само сгърчен въглен. усети болка, само болка… нямаше топлина! това не му направи впечатление, всъщност вече май нищо не му правеше впечатление. важното беше единствено да не спира. захвърли безполезния въглен в една кална локва, нещо в него го тревожеше. чувстваше се по-тежък и бавен. всяка следваща крачка, му се струваше по-трудна от предишната. усети движенията си като на забавен кадър. сякаш газеше в желе… не, не беше желе, тиня? не… по-скоро гъста вода. все едно крачеше по океанското дъно, а не в пустия град. спомни си какво му бяха казали забравените му спомени: ‘във водата хората могат да крачат, или да плуват.’ прииска му се да плува. прииска му се да избяга. отпусна се напред, протегна ръце и… се разби на паважа! строши се на едри късове… една последна мисъл угасна в празния му поглед ‘бе се превърнал в камък!’. бе се превърнал в камък много отдавна, без дори да забележи, и едва сега го беше осъзнал… твърде късно.