chapter 00 “етюд в синьo”

chapter00 — Wed, 19 Jan 2011 23:07:18 +0000

…just one of those cold winter days. it all started early in the morning. I felt like I want to get out and drive all the 500 miles to the whitest beach in the world. just with a couple of good friends, my favorite drive music and a bottle of high quality alchohol. by the way to those of you who are against drinking and driving, I can say one thing – you got no idea what you are missing! anyway… sometimes I got this dream how we gonna get to this long lonesome beach, make a campfire and lay around it in our sleeping bags. I want to fall asleep between the sea, the sun and the fire… we won’t talk. free hearts despise talking, they only listen…. shhhhhhhhh can you hear them? the waves, the wind, the ashes… we will just share a moment, maybe a day, but I won’t dream about a lifetime. why, u may ask? I guess cause I forgot how to believe in fairies. but still, a day of piece is more than I can ask for in this fucked up world. so asking for you would be even beyond my salty dreams… would it not?

“етюд в тъмно зелено”

chapter00 — Sat, 22 Aug 2009 21:44:37 +0000

той бавно крачеше в дъжда. капките се стичаха по качулката, по раницата, по ръцете му. не ги забелязваше. не бързаше за никъде. случайна мисъл го усмихна. зачуди се ‘кога спрях да усещам дъжда?’ може би само ръмеше и за това не го забелязваше, а може би бе същият гневен порой, който валеше от месеци. може би просто бе станал по-безчувствен. може би бе спрял да чувства дъжда. ‘чудесно!’ помисли си, ‘на кой му пука за гадната вода?’. продължи да крачи, улиците бяха пусти, дъждът не спираше, не спираше и човекът. друга самотна мисъл пропълзя в съзнанието му. ‘а дали още мога да чувствам огън?’. без да спира се наведе напред и запали клечка кибрит. държа я докато изгоря цялата и в шепата му остана само сгърчен въглен. усети болка, само болка… нямаше топлина! това не му направи впечатление, всъщност вече май нищо не му правеше впечатление. важното беше единствено да не спира. захвърли безполезния въглен в една кална локва, нещо в него го тревожеше. чувстваше се по-тежък и бавен. всяка следваща крачка, му се струваше по-трудна от предишната. усети движенията си като на забавен кадър. сякаш газеше в желе… не, не беше желе, тиня? не… по-скоро гъста вода. все едно крачеше по океанското дъно, а не в пустия град. спомни си какво му бяха казали забравените му спомени: ‘във водата хората могат да крачат, или да плуват.’ прииска му се да плува. прииска му се да избяга. отпусна се напред, протегна ръце и… се разби на паважа! строши се на едри късове… една последна мисъл угасна в празния му поглед ‘бе се превърнал в камък!’. бе се превърнал в камък много отдавна, без дори да забележи, и едва сега го беше осъзнал… твърде късно.

good old days

chapter00 — Mon, 08 Sep 2008 12:37:05 +0000

Today, I saw a child, whose whole universe was concentrated on a single ice-cream. U don’t see a lot of those these days…she was glamorous.

“eтюд в лилаво”

chapter00 — Mon, 08 Sep 2008 11:57:10 +0000

Тъмно е. Само прожектори святкат тук-там по сцената. Гледам и чувствам….умора. Дяволски съм уморен. До мен някакво екзалтирано човече се готви да снима. Наблюдавам го внимателно и вече предвкусвам сладостта от мига, когато светкавицата ще подразни ретините ми и блажено ще затворя очи, но уви……такава няма. Вълна на разочарование се разлива по цялото ми същество. А как ми се искаше просто да затворя очи и да заспя, а бурния танц на сцената да продължи, все едно никога не ме е имало. Мамка му, колко съм уморен…